Тераформирането принципно представлява щура идея на този етап. Но ако тераформирането на Марс, Венера или някоя от луните на Юпитер звучи трудно, но смислено, идеите за тераформиране на Юпитер определено са достатъчно шантави. А тераформирането на Слънцето би трябвало да е в челото на класацията от щури идеи. Или поне на второ място, но за това – друг път.
Първо, като при всяка задача – даденостите.
Слънцето е една масивна, плазмена топка, с маса 333 000 пъти по-голяма от тази на Земята, със съдържание от 74% водород, 25% хелий и няколко микроелемента. Няма твърда повърхност, върху която можем да стъпим, и това трябва да бъде променено.
Средната температура на повърхността на Слънцето е 5 50 – 6 000 градуса, докато тази на Земята е около 15. Заобикалящите ни материали се топят на доста по-ниски температури – желязото например – на 2 800 градуса. Значи ще трябва и да охладим Слънцето.
Гравитацията на повърхността на Слънцето е 28 пъти по-голяма от тази на Земята. Ако можехме да застанем на неговата повърхност, което не можем, то собствената ни тежест щеше да ни смаже. Значи, очевидно трябва да намалим и гравитацията.
Няма атмосфера, която да е поне малко годна за дишане, няма солидна повърхност, има смъртоносни рентгенови лъчи и ужасяваща ултравиолетова радиация, която предизвиква изгаряния дори тук, на Земята.
После, да видим как да постигнем тераформирането
Първо – трябва да махнем всичкият този газ. Има начини за това. Например, можем да обстрелваме Слънцето с мощен лазер, който да увеличи скоростта на слънчевия вятър на атакуваното място, с което Слънцето да изхвърли външните си слоеве в космоса.
Друг метод е да се създадат мощни магнитни полета около полюсите на Слънцето, които да ускорят водорода в струи, насочени навън в космоса. Тук да кажем има някакъв лек инженерен проблем с генерирането на тези магнитни полета, но нейсе.
Равносметката:
Унищожихме Слънцето и му отнехме целия водород и хелий. Какво ни остана? Една топка, тежаща 5 600 пъти повече от Земята, съдържаща кислород, силиций, злато и други тежки елементи.
5 600 пъти масата на Земята звучи много. Юпитер е само 316 пъти по-тежък от Земята. И не само, че трябва да тераформираме подобно чудовище, но нямаме вече и Слънце, което да ни топли.
Този подход не работи. Какво друго?
Сферата на Дайсън.
Физикът Фриман Дайсън публикува свой труд през 1960 г., в който изхожда от начинът по който се развива цивилизацията ни и непрекъснатото увеличение на енергията, от която се нуждае тя. По-добър транспорт, по-бърза изчислителна техника, тенденция, която се наблюдава още то индустриалната ера – нуждата от енергия расте. В един момент, човечеството ще е изчерпало всички изкопаеми горива, включително ядрените. И независимо от развитието на технологиите, всичката енергия, която събираме от вятъра, слънцето, геотермалната енергия – цялата енергия, която Земята може да ни даде няма да е достатъчна. Тогава ще трябва да добиваме енергията си в космоса, ще строим огромни соларни клетки около Слънцето, които да предават енергията си към нас, докато накрая заобиколим цялото Слънце в облак от соларни панели и ще усвояваме 100% от неговата енергия. Това се нарича сфера на Дайсън – сфера, която обгръща изцяло Слънцето. Ако някога нашите наследници успеят да построят черупка, която обгръща Слънцето на разстояние колкото от Земята до Слънцето, ще имаме 550 000 000 пъти повече площ, а енергията, която ще добиваме от него във ватове ще е число с 26 нули. Звучи страхотно – необятно пространство и безлимитна енергия.
Но..
Тази сфера няма да има гравитация, която да задържи цивилизацията върху себе си. Сферата ще бъде свободно плаваща в космоса, и ако не се намери начин да се балансира спрямо Слънцето, тя неминуемо ще се сблъска с него. И не на последно място – в Слънчевата система просто няма достатъчно материал за изграждането на подобна черупка. Дори да използваме всички планети, астероиди, комети, тази черупка би била с дебелина едва 15 сантиметра. Тя трябва да притежава изключителна физическа здравина, в противен случай просто ще се срути в звездата.
Самият Дайсън счита, че идеята за черупка, изцяло около звездата е неосъществима. Неговото предположение е, че бъдещите цивилизации вероятно ще построят гъста мрежа от обекти, в орбита около Слънцето, или може би пръстени. Тези обекти ще изпращат енергията си към планета, на която живее човечеството. Балансът на такива обекти би бил значително по-лесен. Те ще разчитат на гравитацията, която ги дърпа към Слънцето от една страна и налягането от слънчевия вятър, който ги бута навън от друга.
Може би сферата на Дайсън е нещо непостижимо и невъзможно, но ако приемем, че енергийните нужди на развити цивилизации нарастват подобно на нашите, има смисъл да търсим именно подобни мегаструктури в Галактиката. Въпреки, че подобна черупка би поглъщала светлината от звездата, все пак, би трябвало тя да пропуска инфрачервена светлина, която да е уловима за нашите телескопи.
А ако намерим някога, някъде цивилизация, успяла да обгърне цялата си звезда с подобна структура, можем само да се надяваме, че те са приятни същества.
